Театрално-музикален продуцентски център – Варна
ДРАМАТИЧЕН ТЕАТЪР „СТОЯН БЪЧВАРОВ“
105-и творчески сезон (2025-2026)
ПАМЕТТА Е ВАЖНА
"БОТУШЪТ"
от Лило Петров, награда ИКАР 2024 в категория Драматургичен текст
режисьор Стоян Радев Ге.К.
художник Даниела Николчова
композитор Калин Николов
вокали Деница Серафим
плакат, графичен дизайн Славяна Иванова
фотограф Тони Перец
видео Калин Николов, Ангел Кунев
В ролите:
Петър – КОНСТАНТИН СОКОЛОВ – награда АСКЕЕР 2024 в категория ВОДЕЩА МЪЖКА РОЛЯ; награда ВАРНА за ярки постижения в областта на културата за 2024 г. за изключително актьорско майсторство в изграждането на силно въздействащия образ на обущаря Петър.
Бачи – НИКОЛАЙ БОЖКОВ
Симеон – НЕДЯЛКО СТЕФАНОВ – номинация за АСКЕЕР 2024 в категория ПОДДЪРЖАЩА МЪЖКА РОЛЯ
Добрева – ПЕТЯ АНГЕЛОВА
Гласовете на Красимир Добрев, Христо Колев, Димитър Костадинов, Траян Лечев, Стоян Радев.
Награда за мъжка роля от МФ „Друмеви театрални празници“ – Шумен за колективното изпълнение на Константин Соколов, Николай Божков и Недялко Стефанов за играта им в спектакъла „БОТУШЪТ“, реж. Стоян Радев Ге.К.!
Спектакълът не се препоръчва за лица под 14 год.!
Времето, когато площадите бяха преизпълнени с народ, който скандираше „45 години стигат” и пееше „Комунизмът си отива, спете спокойно, деца”, остана далеч назад. Хората от моето поколение нямат никакъв спомен нито за онези 45 години, нито за началните години на прехода, които за нас бяха детски сън.
В училище се преподаваше много повече за извращенията на националсоциализма, отколкото за нашия социализъм. Знаем откъслечни неща за него от родителите си, от семейната ни история. Върху разказа за тоталитарното минало тихомълком се наложи един друг фалшив разказ, който изпълва някои с носталгия. С “Ботушът” се опитвам да разкажа на поколението си за престъпленията на тоталитарния режим, да проумея механизмите им, да запазя във времето поне малка част от безбройните истории, които избледняват с всеки изминал ден.
Трудно е да се говори за убитите, измъчваните, изселените, репресираните. За неосъществените съдби, за изкривените животи, за унизителните компромиси, за бодряческите комсомолски рапорти, за кварталното доносничество, за другарските съдилища. За повсеместното бездарие, обуто в ботуши.
Но този разговор става все по-належащ, при това не само заради паметта, а и заради времето, в което живеем. Именно сега, когато опасността от повторение е по-голяма отвсякога, трябва да се вглеждаме в процесите, довели отделни човешки същества до изстъпления отвъд най-страшните ни представи. Защото някога и те са били деца.
Лило Петров
